Дневник на фестивала
ПОСЛЕДНАТА ВЕЧЕР Четвъртък, 22 Септември 2011 14:29 |  Написано от Петър Проданов |   
„Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси има у нас, в България, дълга и успешна сценична история – в „Сълза и смях”, във Варненския театър, в Пазарджишкия, в Бургаския...Гледала съм и постановка във Варшава с Роман Вилхелми в ролята на МакМърфи. Но този път в адаптацията и решението на Александър Морфов с трупата на Народния театър „Иван Вазов” представлението трае необичайно дълго - над три часа и половина. И почти никой от публиката не напусна салона в двете пловдивски вечери.
Опитвам се да си обясня обаянието на Александър Морфовия театър върху публиката и не само пловдивската, разбира се. В Пловдив харесваме неговия театър – тук, на фестивала „Сцена на кръстопът”, сме гледали „Дон Кихот” и „Бурята”, „Сън в лятна нощ” и „Хъшове”, „На дъното” и „Дон Жуан”, на Античния театър се репетира „Декамерон”. Тоест култивирано е отношение към неговия тип театър. Да, целият свят се е превърнал в лудница, в която ролите са разпределени, има силни, които изяждат слабите, за да станат по-силни. И за съжаление много от нас, ние, повечето, сме от слабите – тия, които биваме изяждани! Но социалният код не ми е достатъчен за да обясня обаянието на представлението. Вижда се, това е безусловно, че всички от неговите актьори много му вярват, че са екип, че са компанията, че са професионалисти, но такива общности около себе си създават всички наши големи режисьори – такива бяха Леон Даниел и Крикор Азарян, такива са сега Явор Гърдев и Мариус Куркински...Хорото водят шеметният Деян Донков/МакМърфи/, перфектната Рени Врангова/сестра Речид/, невероятният Иван Бърнев /Били Бибит/, но на това хоро са актьори като Стоян Алексиев и Руси Чанев, Валентин Ганев и Теодор Елмазов, Пламен Пеев и Стефан Къшев, Иван Юруков и Емил Марков...Играят не само солистите, прекрасно разработени са вторият и третият план, а има и четвърти. На сцената се възпроизвежда едно пълнокръвие на живота – това Морфов умее да постига във висока степен. Спектакълът е като жив организъм - диша, без да е непременно и само психологически театър. Не откъсваш очи – следиш всичко и то те докосва. Да, виждали сме и по-интересни решения на романтичния герой – тук е заложено на виталността, на стихийността, на мъжественото излъчване на актьора Деян Донков – той изглежда голям и силен, другите са малки и слаби, и това е част от органиката на представлението, на режисьорското решение за общия образ и внушение на спектакъла. Вероятно, той щеше да спечели още, ако беше по-кратък, зарядът на първите 40-50 минути е толкова силен, че тласка инерционно любопитството ни още и още, а особено развитие на образите няма. Може би обаянието от досегашните ни срещи с театралния свят на Морфов е толкова силно и насложило се в годините, че държи любопитството ни още и още и в това прекомерно дълго за българските ни представи представление. Човекът срещу системата, индивидуалистът срещу масата – оказва се, че този конфликт, талантливо представен на сцената, сработва в България от 2011 година. От копнеж по нещо невъзможно тук и сега, от носталгия по нещо недовършено някога. На Камерна сцена беше представен спектакълът „Първа любов” по прозата на Бекет. Първа работа на режисьорката Нина Боянова, ученичка на проф. Иван Добчев. Темата за любовта, представена искрено и завладяващо от младите актьори Павлин Петрунов и Леонид Йовчев. Пенка Калинкова
В ПРЕДПОСЛЕДНАТА ВЕЧЕР
На Голяма сцена започна триумфално двудневното гостуване на фестивала в Пловдив на „Полет над кукувиче гнездо”. Триумфално, поради засиления интерес, въпреки по-високите цени на билетите. За построяването на бляскавата сценография на Елена Иванова отиде предният ден. Голямата зала на Драматичния театър бе препълнена.
Останалите 500 желаещи, между които и пишещата тези редове, решиха да уважат заключителната вечер на фестивала с второто представление на „Полет над кукувиче гнездо”. А на Камерна сцена гостуваха колегите от Областния академичен музикално драматичен театър „Магара” в град Запорожие, Украйна. „Идеалната двойка” е лирическа комедия от Владимир Попов. Режисьор-постановчик е Евгений Головатюк, ролите изпълняват опитните актьори Татяна Ерентюк и Николай Коновалов. Забавно представление за изобретателността на една обичаща жена, за силата на женската любов, когато партньорът се разколебава в бъдещето на връзката и търси ново вдъхновение чрез обява във вестник. В спектакъла има преобразявания на дамата в нови самоличности, има говорещ папагал, танци на двамата партньори, действието е гарнирано с много музика. То срещна радушния отклик на публиката, сред която имаше и украинци, живеещи в Пловдив, и просто почитатели на Украйна и на украинската култура. Сред гостите на спектакъла бяха вторият секретар на Посолството на Украйна у нас, почетният консул на Украйна в Пловдив инж. Димитър Георгиев, както и други от спонсорите на фестивала „Сцена на кръстопът”. ЗА ПАМЕТТА И ПРИЯТЕЛСТВОТО
Десетият ден на фестивала ще се запомни с филма на Лилия Абаджиева за Крикор Азарян „45 градуса по Азарян” и със спектакъла „Вълните” от Арлет Ричи (по повод на Вирджиния Улф), НТ „Иван Вазов”.
Този филм трябваше да има премиера и в Пловдив – тук, където Коко Азарян е роден, израстнал, влюбил се в театъра и направил първите си крачки най-напред на самодейна сцена, после и на професионална. Филмът е датиран 2008 г., той почина през декември 2009 г., но Лилия Абаджиева го е снимала в продължение на близо две години, тя има 60 часа записи, от които е монтирала във филма 55 минути. В този филм-портрет, удостоен едновременно с награда за дебют и с Голямата награда на Съюза на българските филмови дейци, виждаме Крикор Азарян, звучи в кадър и зад кадър гласът му, свидетели сме на неговите репетиции с актьорите от ТБА върху „Чайка” и с актьорите от Младежкия театър на „Три сестри”, прочутите му две представления от Чеховата триада. Лилия Абаджиева не е в прекия смисъл ученичка на проф. Азарян, но всеки от театралната гилдия се е чувствал в някаква степен негов ученик, защото той имаше свойството да ни води по много естествен начин по неговите пътища и из неговите светове. В краткото си слово преди прожекцията на филма, продукция на БНТ и Клас филм, тя избра да говори за паметта и това беше най-естественият избор. Във фоайето на Драматичния театър дойдоха приятели, хора, които познават отблизо Крикор Азарян, дойдоха хора, които са почитатели на неговия театър. Видях някои, които се просълзиха, нямаше неразвълнувани. Тук му беше мястото на този филм и не само защото част от него е снимана в Пловдив, по улиците на Стария град, на Античния театър, по стълбището на първия Коков театър. Тук има хора, които винаги ще направят онзи оборот на главата от 45 градуса, за който говори мъдрецът Азарян, тълкувайки смисъла на един разказ на Екзюпери. А малко след това в лицето ни плиснаха вълните на морето и „потокът на съзнанието” пое своя разбъркан път, предизвикан от афоризмите на Вирджиния Улф, селектирани от Арлет Ричи в един сюжет за приятелството. Няма как да не си спомните за филма „Часовете” и за необичайната Никол Кидман в ролята на известната британска писателка. Едва ли навалицата в Камерна зала напомняше кръга Блумсбъри, но любопитството на пловдивчани към представлението на Народния театър бе достойно за подобна, макар и под съмнение, асоциация. Спектакълът е своего рода интелектуално занимание и изпитание за публиката и не само защото сентенциите следват с трудно уловима логика, понякога като че ли сами за себе си – трудно преводима на театрален език е литературата на Вирджиния Улф. Сценографското решение на Чавдар Гюзелев – много лаконично и красиво, подпомага разбирането на смислите и образа на „вълните”, но тук режисьорската намеса се е поизгубила в превода. Спомних си „Малка пиеса за детска стая” и „Приятнострашно” на Яна Борисова /същата тема за приятелството!/ и за великолепните спектакли на Галин Стоев. Е, ако там беше „приятнострашно”, тук е само приятно. Спектакълът на НТ „Иван Вазов” е елегантен, изискан, но ми липсва режисьорът Галин Стоев. Всичко е в ръцете на актьорите и не можем да не им се радваме – и петимата са известни и любими, което не пречи да се чувства известен разнобой в подхода им към този тип драматургия. Най-вярна и убедителна тук, но тя има и опита на работата с Галин Стоев в споменатите пиеси, е Снежина Петрова/Сузан/. Спектакълът доби чуваемост /интонационна понятност/ с нейната поява на сцената. Елегантно-ироничен и премного дистанциран е Юлиан Вергов/Невил/, нищо не го докосва, думите му отскачат като топки на пинг-понг. Мария Каварджикова пародира образа на журналистката и общественичката Рода и това е непривично спрямо нейните досегашни постижения и някак наивно решение. Рени Врангова се движи опитно в малко или много познато русло, а при Ивайло Герасков киностилистиката е сложила отпечатък, който размива релефа на образа. Спектакълът е любопитен, мамещ, някаква проба в непознатото е и това вече само по себе си също е достоинство. Пенка Калинкова
НА ДЕВЕТИЯ ДЕН
Премиерата на „Ръкомахане в Спокан” от Мартин Макдона, НТ „Иван Вазов”, бе оценена от пловдивчани като комплимент към фестивала. Първо – в Пловдив, после – в София. Билетите се разпродадоха бързо.
Режисьорът Явор Гърдев има интерес към драматургията на Макдона, заявен още с постановката на „Пухеният”. Той счита, че пиесата е добър материал за типа театър, който го интересува напоследък - „in-yer-face” или „театър в лицето”. Т.е театър, който може да бъде „агресивен, провокативен, безочлив” и не спестява социалните рани. Интересуват го темите за политическата коректност и за митологизациите и автомитологизациите, за възможността в нашата епоха човек да се самоизмисли напълно и по такъв начин да промени за себе си собствената си идентичност и да започне да вярва в това дотолкова, че да се отдалечи напълно от себе си. Големият проблем е за разликата и границите между реалния и виртуалния свят.В пиесата става дума за такъв тип автомитологизация, за възможността да промениш миналото си. Тя е с интересен сюжет, абсурден, дори фарсов, с много обрати. В постановката мисленето на режисьора и тежненията му към този тип театър са подкрепени от сценографията на Даниела Ляхова и великолепната работа на четиримата актьори. Пръв предизвика ръкопляскания с прекрасната си солова акция Леонид Йовчев, но аплодисменти сподиряха изпълнението на Иван Бърнев, смях предизвикваха диалозите на Теодора Духовникова и Павлин Петрунов. Ясни задачи, стегнат ритъм, нищо случайно в мизансцените в тесния хотелски коридор, в който се развиваше действието. Една черна комедия, която се родее с „Криминале” на Тарантино, а според режисьора и с Дейвид Линч. На голяма сцена ДКТ „Васил Друмев” се качи на Стратиевия „Рейс” и потегли, кормуван от режисьорката Бина Харалампиева. Пиесата е играна над 400 пъти на 46 езика по целия свят. Всъщност, Станислав Стратиев остава най-поставяният български автор в чужбина. Пътуването ни като народ назад към миналото или напред към бъдещето, но винаги без настояще, си е някак наша българска съдба, казва Бина Харалампиева. Този рейс, в който ние се возим от години, някакси все не ни отвежда там, където трябва. Спектакълът задава въпроси и търси отговори и ако те са чути от зрителите, надежда има. В ролята на Разумния гастролира Георги Кадурин, Алдомировци е Кольо Стайков, добри впечатления оставят и техните млади колеги. Пенка Калинкова
ИЗНЕНАДИ В СЪБОТНИЯ ДЕН
С „Шуми Марица” започва спектакълът на Мариус Куркински по пиесата на Ст. Л. Костов „Държавните липи” и вдига патоса на връхна точка, кръвта някак неконтролирано кипва.На фона на мадоните на Майстора, един селски плет, портрет на цар Борис Трети като символ на властта, и купчина менци в единия ъгъл на сцената започва действието. Майка кърми порастналия си син. В дома на Койчо се готвят да ходят на сватба. Но една дребна на пръв поглед случка обръща колата. И се започва една драма, каквато може само Мариус Куркински да сътвори. В това е голямото изкуство на театъра - да прозре възможността за метафора, да изведе обобщението за един свят, за едно време от отдавна забравен текст, пролежал години наред в музейния архив на автора. И да го съпостави с днешното.
Спектакълът израства върху патетиката на моралната норма, пластическия театър на жеста, на движението, на танца и семплата история за открадването на няколко фиданки, но държавни липи. Какви жестове, каква пластика, какви завършени интонации, какъв театър на танца и движението е направил Мариус Куркински от този текст на Ст. Л. Костов! Сценографията на Томиана Томова-Начева, която на пръв поглед изглежда стилизирана и декларативна, изведнъж се оживява от характера на една буля Койчовица /Иванка Шекерова/, от появата на една пъргава малка Неда /Ева Васева/ и всичко оттук нататък по друг начин го възприемаш. Има го отстранението на твореца, но като естетическа категория, а не като емоционално отношение. Този спектакъл е смислово продължение на „Български разкази”, най-новия моноспектакъл на Мариус Куркински, но с участието на младата трупа на Хасковския театър, от която всички до един бяха отборът на Мариус. Поздравления за всеотдайното им отношение и артистизъм. Този спектакъл е още една тухла в градежа на националното ни самоосъзнаване, в крепежа на къщата-държава, толкова важни за твореца Мариус Куркински. Представлението завършва необичайно, изненадващо с появата на Борис ІІІ, който повежда хорото и до него - няма как, се нарежда и пребитият Койчо /Стелиян Николов/, а Койчовица, която досега е пустосвала портрета като символ на несправедливата власт, коленичи да целуне десницата царска. Вероятно трябва да се чете, че ако има силна власт, справедливо наредена държава, тя ще диктува ритъма на общото ни хоро. В Камерна зала „Вълшебна нощ” омая публиката с цялата меланхолия на нашето съвремие – смесица от непоправимо минало и безкрайно очакване на бъдещето. Зрителите се оставиха да бъдат водени от Гого и Диди /Теодор Елмазов и Пламен Пеев/ за да преоткрият чудото на свободния дух, фантазията, играта и въображението. В такъв случай винаги могат да бъдат превъзмогнати чакането, уплахата, разрухата и безнадеждността. Дългият фестивален ден всъщност започна с театралния джем сешън „Сега-Ал/ь/бум” на Елица Матеева и водещия на музикално предаване в Радио Варна Добромир Мързов по текстове на Евгений Гришковец и Елица Матеева. Светлият, жизнерадостен тон, който те зададоха със своето необичайно представление и отношение към заобикалящия ни свят, ни зареди с очаквания за фестивалната вечер. И тя, както вече разбрахте, не ни разочарова. Пенка Калинкова
НА СЕДМАТА ВЕЧЕР ЦАРСТВАШЕ КОМЕДИЯТА
„Кралицата майка” от Манлио Сантанели на Театър 199 „Валентин Стойчев” е дуел между майка и син, една от онези вечни истории, които отекват с горчив и тягостен привкус у мнозина от нас. Това не е просто поколенчески конфликт, това е борба за надмощие, в която няма победители. Но като във всяка абсурдна комедия обратите следват, натрупват нови и нови обстоятелства, нови разкрития, нови вини. След всяко временно примирие конфликтът се възражда с нови сили и докато немощната на пръв поглед и свадлива старица изправя гръбнак, хвърля бастуна и е способна да затанцува, по-младият, синът, привидно владеещ положението в първите минути на срещата им, крее пред очите ни. В края на краищата се оказва, че има победител – в кралския двубой надделява кралицата майка. Но наистина ли е победителка? Това е интелигентно написана работа, неслучайно тя носи на автора си много срещи с публиката.
И точно тази пиеса става основа и дава материал за един рядък актьорски турнир – партнират си Невена Мандаджиева, която години наред владееше столичните сцени на Военния театър и Театър „София”, и много популярният в последните 15 години Владимир Пенев. Невена Мандаджиева е фурия на сцената, с изключително властно присъствие, обсебващо вниманието ни, майсторка е на детайла, а Владимир Пенев като никой друг умее да преминава леко, органично, елегантно от едно състояние в друго. Рядко удоволствие е да наблюдаваш толкова богата на състояния, на обрати, сложно и богато разработена като музикална партитура, актьорска игра. Постановчик е Валентин Ганев, режисьор Антоанета Симеонова. А каква находка е артистичният финал с много доброто вокално изпълнение на двамата актьори! Той беше като подарък за публиката. На голяма сцена друг един Валентин, Валентин Танев, прави своя пръв режисьорски опит с една ситуационна комедия в духа на италианския неореализъм, макар и от френска авторка. В „Любов, щастие и милиони” на НТ „Иван Вазов” и ДКТ „Иван Димов” блестят звездите на тримата негови колеги Малин Кръстев, Албена Колева и Чочо Попйорданов и това вече е достатъчна примамка за публиката, която обича комедията и родните звезди. Представлението се носи на вълните на смеха. Сигурна съм, че ще му се радват по градове и паланки. И в духа на фестивалните шеги - Малин Кръстев няма скоро да прибави килограми към прекомерно стройната си фигура. ПК
НА ШЕСТАТА ВЕЧЕР
В АРДЕНСКАТА ГОРА ИЛИ „КАКТО ВИ ХАРЕСВА” НА ТБА
Всеки поне веднъж през живота си преминава през Арденската гора. Арденската гора като символ на младостта, на освободеността, на живеенето „както ви харесва”. Това контрастира с началото на спектакъла, което започва в една урбанистична, модерна среда, в която се разхождат добре облечени господа и млади дами като от филм на Джеймс Айвъри. В Арденската гора можем да бъдем хипарски разкрепостени, да обичаме и да се оставим да бъдем обичани, без предразсъдъци и условности. В края на краищата това винаги свършва , след бягството следва завръщането в привичното и баналното– след сватбите идват децата и задълженията и дори Арденската гора, подобно на Чеховата „вишнева градина”, не избягва участта да бъде посечена. Неочаквано решение, но снема веднага илюзиите. Но както се казва или поне какъвто е смисълът в епилога на тази особена комедия – помнете своето пространство и време на младостта. Такова е и посланието на режисьора Красимир Спасов. Изборът на тази комедия на Шекспир в годините на неговата творческа зрялост е едно потребно връщане към младостта, към този период в живота на човека, който ако не бъде изживян пълноценно, би имал драматични последици. Сякаш ако тази шекспирова творба не е поставил, е пропуснал нещо много важно в своя творчески път. Представлението, поставено с отличната сценография и костюми на Марина Райчинова и с чудесната актьорска трупа на Театър Българска армия, с вечни музикални хитове и оригиналните песни на Дони, е пъстро, весело, забавно, но и малко дълго, въпреки съкращенията в оригиналния текст. Лидия Инджова е прелестна Розалинда, Ангел Генов – поетичен Орландо, Иван Радоев – много подходящ за ролята на меланхоличния и мъдър Жак, Леонид Йовчев – запомнящ се в шута Точилко, а Иван Ласкин прави и в двете си роли – на бореца Шарл и на овчаря Силвий, едни от най-добрите си превъплъщения в последно време, истинска радост е да го гледаш. Но не бих спестила добрите думи за никого – и за Мирослав Косев, Георги Къркеланов, Тигран Торосян, Стойко Пеев, Йоана Буковска, Анастасия Ингилизова, Стефка Янорова... Никога не пропускайте да видите „Както ви харесва”, най-малкото за да чуете прочутия монолог на Жак: „Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори и всеки има миг, в който трябва да влезе и излезе; и играе различни роли, тъй като живота е в седем действия...” Ние се порадвахме на едно от най-важните действия в живота на човека – младостта. КУКЛЕН ДОМ ОТ ХХІ ВЕК
Тази „Нора” не е „Нора” на Бойко Илиев, нито „Нора” на Асен Шопов, познати реализации на пиесата от последните години, още по-малко „Нора” на Любен Гройс. Режисьорът Крис Шарков настоява на първичното заглавие „Куклен дом”. Текстът е Ибсенов, но героите му са претърпели забележителна трансформация – оказали са се персонажи от ХХІ век. При това не бих казала, че от най-приятните люде. Хелмер е амбициозен новоизпечен банков директор, самовлюбен педант, много делови, динамичен, със странни прикляквания и изпъчвания, чучулигата, катеричката Нора – красавица от нордически тип с пластика на светска лъвица, чийто ден преминава в обслужване на сексуалните прищевки на Хелмер, разпъната в своята приемна, своя куклен дом, между влизанията на съпруга, дебнене електронния надпис „посетител” и еротичните задевки с доктор Ранк. Любимото й занимание е да разбърква перушинките в своя стъклен, куклен свят. Все пак е някакво движение, някакво желание за полет. Този куклен дом е едно затворено и хладно отчуждено пространство с офис мебели и електронни надписи, нещо като вестибюл на банка, банков офис. Банка-играчка, защото декорът на Огняна Серафимова наподобява онези преспапиета, които при разклащане представят приказна картинка с валящ снежец.
Пространството е студено и неуютно, но Нора си е Нора – една жена, която умее да чувства, да обича, да прави жертви...И да отстоява правото си на свои собствени постъпки, ако щете на свой собствен живот. Връзката между двамата ще премине през различни перипетии, повече или по-малко смущаващи с еротични изблици традиционните възприятия и спомените. Прочутият танц на Нора тук е като от кабаре, в което механичната кукла изведнъж е разстроила движенията си. Маските ще бъдат свалени, и в края на краищата ще видим една романтична видеопроекция на нейното бъдеще – подобно на „Морска/та жена”, друга пиеса на Ибсен, тя ще нагази негримирана, естествена, свободна, гола, напуснала буркана на привичното битие, в морето, в морето на новия си живот. Видеото рамкира театралното действие.. Ибсеновият разказ е запазен, това пак е буржоазна драма, но драма от живота на буржоазията в ХХІ, а не в ХІХ век. Провокативното режисьорско решение, съзвучно на прочутата постановка на Томас Остермайер в театър „Шаубюне”, не пречи да твърдим, че това е един изведен спектакъл. Съвременен, ироничен, атакуващ по свой начин потребителското общество, в което няма място за пориви на душата. В него прави впечатление самочувствието на младите актьори, дебютантите Веселина Конакчийска и Любен Кънев в ролите на Нора и Хелмер, подкрепено с определени качества – ще следим тяхното развитие, стабилното професионално поведение на Елена Кабасакалова /Кристине/ и Ивайло Христов /Крогстад/, необичайно е решението на Атанас Атанасов в ролята на доктор Ранк – дистанцирано, свръхиронично. Във всеки случай няма да ви е скучно. Надявам се. Пенка Калинкова НА ПЕТАТА ВЕЧЕР
„ДЕМОНЪТ ОТ СКОПИЕ” НА МГТ „ЗАД КАНАЛА”
Обичам театралните фестивали – едната вечер си гледал елегантната „ Зимна приказка”, на другата документални отрязъци от съвременния живот в „Преди/след”, а на третата си се смял на балканските ни абсурди в „Демонът от Скопие”. Признавам – забавлявах се. Имам слабост към драматургията на Горан Стефановски, която познавам от постановките и у нас – „Диво месо”, „Татуирани души”, „Черна дупка”... И тъкмо бях готова да се обзаложа, че такъв справедлив народен отмъстител, като Коце, героя на тази черна комедия, може да се роди само по балканските ширини, когато прочетох, че прототип за живеещия в Англия Стефановски бил един убиец, бръснар, герой на английска мелодрама от ХІХ век. Без хумор вече ще кажа, че представлението е добро, защото го е правил истински балканец, макар и много известен в Европа режисьор с биография в киното, телевизията, театъра и дори операта – Дино Мустафич. Съмнявам се, че ако българин, с нашите комплекси да бъдем повече европейци, отколкото сме българи, го беше поставил, щеше да бъде така волно забавно. Той го прави като комикс, с точно необходимата доза отстранение и стилизация. В един момент се зачудваш как ще завърши цялата история, струва ти се, че тя почва да буксува. Защото макар че от чувство за справедливост и принуден от обстоятелствата бръснарят Коце въздава възмездие на новобогаташи и рекетьори, но той така или иначе се превръща в един сериен убиец. И тогава като deus ex machina слиза от въртолета Президентът. И дава своето президентско обяснение – в края на краищата и той е ял от кюфтетата и кебапчетата на Мара. Актьорите се забавляват, допадат им типажите, допада им стилистиката на представлението – това може да се каже не само за Филип Аврамов и Ирини Жамбонас, изпълнителите на ролите на Коце и Мара, но и за Петър Калчев /корумпираният съдия/, за Евгений Будинов /охранителят/, за Владимир Пенев в малката, но ефектна роля на Президента, за Христина Караиванова и Александър Кадиев /романтичната двойка/, за Стоян Младенов и Владимир Димитров /две от жертвите/, за Илка Зафирова и Иван Петрушинов – старците, които рамкират с контрастния си разказ историята за Коце, Демона на отмъщението от Дебар махала. Много добре замислена сценография на Драгутин Броз. В постановъчния екип има и двама българи: сценичен вариант -Христо Бойчев, костюми – Петя Стойкова. Без големи обобщения ще кажа, че борим носталгията с хумор, но и тези, които я нямат, пак ще се забавляват. „ТИРАМИСУ” Един от зрителите каза, че представлението му заприличало на глътка освежаващо шампанско в средата на фестивала. Зад привичното лустро на млади жени, работещи в рекламен офис, се оказала цяла гама от житейски проблеми – проблеми на общуването, интимни и дори социални проблеми. Едно от момичетата мечтаело да намери в празния си хладилник парче тирамису. Сравнението с чаша шампанско идвало от лекотата, с която тези полудеца – полужени направили зрителя ни съпричастен с тяхното ежедневие и вълнения. След края на спектакъла режисьорката Росица Обрешкова и шестте млади актриси поздравиха главния спонсор инж. Димитър Георгиев с неговата 60-годишнина. Пенка Калинкова
ЧЕТВЪРТИЯТ ДЕН
ПРЕДИ/СЛЕД
На миналогодишния фестивал „Сцена на кръстопът” театър София представи един нов немски автор – Давид Гизелман, на тазгодишния – също един нов немски автор, непоставян у нас – Роланд Шимелпфениг. Тогава си обясних избора и с любопитството на младия режисьор Крис Шарков към новото и неизвестното. Сега постановчик е Иван Добчев, чийто път през театрите в Пловдив, Хасково до София малко или много сме следили, а и ТР „Сфумато” рядко е пропускала сезоните на „Сцена на кръстопът”, почти не е отсъствала от фестивалния афиш. Заровен в различните сезони, ателиета и програми на театралната работилница, в класиката и в българското, той прави интересна стъпка извън коловоза на обичайните си търсения, интересен опит в една съвременна, модерна драматургия. На театър трябва да се ходи с любопитство, но не с твърде голяма кошница, препълнена от очакване и надежди. Режисьорът честно ни предупреди: „тази драматургия е малко изпитание за българския зрител”. Тя е фрагментарна, в натрупването на епизоди не винаги има видима логика. Но логика и допирни, и дори пресечни точки между тези паралелно развиващи се сюжети, буквално в едно легло – добра находка на сценографа Красимир Вълканов, има. И тя е в желанието на различни хора да променят битието си, да направят някакъв поврат, да кажат „стига, дотук бях, искам нещо ново”. Но зачертавайки, загърбвайки старото, онова „преди”, можем да се окажем в някакво „след”, което не е много по-различно или във всеки случай не е по-добро. Тогава? Няма рецепта. Авторът е ироничен и подвеждащ и това не бива да се пропуска. Ключ към разбирането на неговото отношение дава видеото с бързо превключваните телевизионни канали – така от отрязаните дъхове на поредицата телевизионни водещи се получава едно огромно „а-а-а-а-х” или даже само едно „а-а-а-а”. Така или иначе спектакълът е като реалити шоу или поредица от реалити шоута. С много точен ритъм, зададен от режисьора и постигнат от трупата на театъра. Силно е влиянието на новите технологии в самата структура на творбата Като контрапункт на младите и не дотам млади, но забързани хора е присъствието и монолозите на Жената над 70-те /в ролята Гергана Кофарджиева/. Тя вече за никъде не бърза, тя от началото до края на действието е свидетел на случващото се и своего рода предупреждение. Да, стряскаща е фразата й за собственото й тяло в огледалото, с която започва и завършва спектакълът: „Беше отблъскващо. Като някаква гъба”. Когато чуваш и осъзнаваш това, което тя казва, по друг начин гледаш дори на красивото младо тяло на Лора Мутишева /Чернокосата жена/. Времето, отпуснато ни тук, на тази земя, не е безкрайно, житейският ни срок не е дълъг и спектакли като „Преди/след” ни напомнят за това. Завръщането на пловдивска сцена на Гергана Кофарджиева също ни връща към едно „преди”, когато тя беше на върха на славата си. Тук, в Пловдив, се срещнаха с режисьора Любен Гройс, създадоха семейство, роди им се син, тук той направи най-силните, най-паметните си спектакли. Последвалото „след”, след Пловдив, едва ли е било най-щастливото време, заради тежката загуба и мъка по Гройс и 19-те години, в които актрисата е извън театъра. Но когато слушаш нежния й глас, великолепната й дикция, абсолютното присъствие и артистизъм в ролята и на сцената, разбираш, че има надежда и след „след”. Впрочем, тази надежда се съдържа и в посланието на последния монолог на Жената над 70-те. Някои от зрителите си излязоха от представлението, но тези, които останахме, ръкопляскахме дълго. Другото събитие в четвъртия ден на фестивала „Сцена на кръстопът” бе фестивалът СОФИЯ:ПОЕТИКИ. Сигурна съм, че от Камерна зала никой не е излязъл – симбиозата от музика, слово и видео създаваше отлична атмосфера, а поетът Ясен Атанасов се оказа чудесен водещ на поетическия джем сешън.Събитието бе представено и поздравено от известната поетеса и издателка Божана Апостолова. Пенка Калинкова
ПОДИР „ЗИМНА ПРИКАЗКА”
Има някаква загадъчност, някаква магична привлекателност в „Зимна приказка” на Шекспир, нещо неназовимо докрай, което винаги привлича големи театрални творци към нея, последната творба на гения. Може би, защото се възприема като негово завещание, съдържащо уроци и предупреждения към нас, хората. Една от последните работи на Любен Гройс беше „Зимна приказка” в театър София, преди няколко години я постави Мариус Куркински, сега, през януари - Маргарита Младенова в ТР „Сфумато”. Неслучайно е и заглавието – приказка, при това зимна, която слушаш завит добре под юргана и гласът на баба ти се смесва с жуженето на иглите, под които се надипля нейното плетиво. Приказките могат да бъдат за караконджули, поне такива бяха в моето детство, но могат да бъдат и за лоши царе. Но най-хубавото в тях е, че винаги черната вода се оттича и приижда бялата вода. Това означава, че краят ще бъде добър. Ето за това се сетих като гледах бялата „Зимна приказка” на режисьорката Маргарита Младенова и на сценографката Даниела Олег Ляхова. Започва като трагедия, завършва като комедия. Такъв е и жанрът на творбата – трагикомедия. Маргарита Младенова чертае чисто и прецизно геометрията на конфликтите – добро и зло, несправедливост и наказание, покаяние и прошка....Така изречени, истините изглеждат простички, познати, достъпни, а понякога цял живот не стига за да постигнеш тези истини, да ги осмислиш, да ги преживееш. Даниела Олег Ляхова ни е дала ключ към разбирането на това представление чрез бялата стена, която далеч не е само линеарна конструкция, а създава и разкрива различни обеми и може да бъде и дворец, и затвор, и арка, и дори вместилище на Времето.Третият в този отличен екип, справедливо отбелязан с най-високата ни театрална награда, е композиторът Асен Аврамов. Връщането в този романтичен шекспиров свят е като връщане към изгубения рай. Само в приказките и в театъра чудото е възможно. Но ние трябва да вярваме в чудото за да можем да вървим напред. Проблемът за вярата е много-много важен – някога Гройс го беше извел като основен акцент. В спектакъла на Маргарита Младенова ролята на най-вярната, най-вярващата, най-храбрата и последователната, на Паулина, сърцато се играе от Маргита Гошева. С нейния глас говори и Времето. Хубаво впечатление оставя и интелигентната игровост /не игривост/ на Бойко Кръстанов, лекотата на Явор Бахаров /Флоризел/и на Елена Димитрова/Хермиона/. Впрочем, тя, Сава Драгунчев и Станислав Ганчев са от актьорите, които най-свободно и най-разбираемо поднасят шекспировия стих. Публиката видимо възприе по-добре втората, комедийната част на спектакъла. Но кой не обича добрия край? Пенка Калинкова НА КАМЕРНА СЦЕНА – БЕЗУСЛОВНАТА ФРИДА
Нечесто можеш да чуеш толкова продължителни ръкопляскания, отправени към една актриса. Станка Калчева ги заслужи напълно и безусловно за изпълнението си на Фрида. Пиесата на Саня Домазет не е във формата на моноспектакъл – в нея се появяват Диего Ривера, Троцки, Антонен Арто, хора от близкото обкръжение на известната мексиканска художничка. В спектакъла има мултимедия, има прекрасни костюми на Антоанета Костова. И въпреки това работата на младия режисьор Веселин Димов се възприема като соло за една актриса, като солистична акция на Станка Калчева. Нито една невярна интонация, нито едно случайно или невярно движение – на такава концентрация е способна само много сериозна, голяма актриса. Тя държи представлението в своите ръце. Нейният дух несъмнено се родее с духа на легендата Фрида Кало.
Пенка Калинкова
ВТОРИЯТ ДЕН
ПЪПКИ ОТ РОЗИ И КУБЧЕТА ЛЕД, СТАБАТ МАТЕР И ДОСТОЕВСКИ В ЯВОРОВАТА „КОГАТО ГРЪМ УДАРИ”
Ако сте се съмнявали, че Яворов е написал европейска драма, новият прочит на „Когато гръм удари” ще разсее съмненията ви. Любовният триъгълник, който се възпламенява на една тераса над Дунава, някога, в началото на ХХ век, би могъл да се случи и днес край Сена или която и да е европейска река. Макар че кой днес, във времето на обърнатите морални стойности, се вълнува от една изневяра, станала преди 25 години? Виж въпросът с подмененото бащинство е по-сериозен, по-деликатен. И винаги има жертви и морални последствия. Режисьорът Стайко Мурджев чете мелодраматичния сюжет на Яворов като модерна драма, съзвучна на Чехови настроения и дори намира в нея място за текст на Достоевски, произнесен предизвикателно от невинната само на пръв поглед Олга. И не се страхува, че ще шокира, а може би го и търси. Представлението започва и завършва с текст на Чехов от „Вуйчо Ваньо”, на финала произнесен на френски. В него звучи и строгата красива музика на Перголези – Стабат Матер. Поемата, разкриваща страданията на Майката Христова. Изпълняват я Олга и френската прислужница, която е привнесен, нов персонаж. Всички са на терасата, очаква се завръщането на Данаил от Франция. Ако не беше Стабат Матер, можехме да си помислим, че гледаме сцена от „Вишнева градина” , например. Тук функциите на Шарлота са поели двете млади палавници – Олга и прислужницата, партнира им усърдно старият Попович. Разпръснати са по пода розови пъпки като символ на очакването и надеждата, които после, когато атмосферата се нажежи буквално и преносно, ще се смесят с кубчета лед от големите купи за разхлаждане. И в предишно негово представление – „Любовта на Катерина”, се забеляза, че младият режисьор има тяга и усет към красивата образност и символиката и търси материалния им, сетивния им израз. Тук тя изглежда неизбежна и вълнуваща, особено в първата част на представлението. Наистина малко в повече идва снежното вцепенение, което се стеле като фон на случващото се, но студът винаги носи очакване за сняг и размразяване. Режисьорът твърди, че го интересува темата за истината и лъжата, за парадоксалното общуване. Има ги и понякога са толкова отчетливи, че изпитваш някакво неудобство, сякаш си погледнал през ключалката и си видял нещо неприлично. Понякога това се размива, защото слуха ти е прорязан от прекомерна истеричност или нещо в логиката на действието ти е убягнало. Наистина парадоксална е сцената с малката Олга по бельо и с акордеона, дразнеща поручика с предизвикателни текстове от Достоевски. Вълнува желанието на младия творец да чете Яворов по свой начин, да ни покаже много свои умения, познания, въображение и смело мислене, а той ги има. Несъмнено верни съюзници/партньори са му сценографът Петър Митев и композиторката и Петя Диманова. Липсва ми, обаче, в този спектакъл любовта – повод за цялата тази история на брега на Дунава или на която и да е европейска река. Липсва ми у всекиго от персонажите. Чувствеността, а защо не и страстта, са подменени със студена, външна и пресметлива еротичност. Представлението е ефектно, но някак студено. Към работата на Стайко Мурджев проявиха засилен интерес колеги от София и страната – премиерата в Пловдив привлече като магнит известни режисьори и актьори. Сега на ход е публиката. На Камерна сцена – „Ноктюрно – от прахта до сиянието”
Надявам се, че у зрителите на този спектакъл са отекнали тревогите на авторите, забавлявали са се с техните необичайни танцови и музикални изпълнения, със синхрона между контрабасистка и бийтбоксер – всъщност комбинациите между четиримата изпълнители са многобройни и различни.
За кратките минути на докосването ми до този спектакъл – човек не може да бъде едновременно на две места, нали – успях да забележа, че подовият килим, който те си носят, и двата микрофона могат да бъдат достатъчни сценични атрибути, ако посланията са искрени, изразени на един неподправен и много достъпен български език, ако телата са натренирани, ако към собственото си разбиране за живота и театъра се отнасяш честно и професионално. Такива са актьорите Ирина Голева и Огнян Голев, бийтбоксерът Скилър и контрабасистката Мария Илчева. Ноктюрно (фр. музика за нощта, «musique pour la nuit») е класическа музикална форма, почиваща на бавно темпо, патетичен израз, множество мелодични украшения и централна ускорена част. Това е един от жанровете на музикалния романтизъм. Подобен е ритъмът и структурата на сценичната творба Това представление е много естествено и сигурна съм, че неговото истинско място са малките галерии, където човек отива за да бъде насаме с изкуството или за да срещне сродни души, където ритъмът е забавен и хората си говорят тихо и приятелски. ПК
ОТКРИВАНЕ С „КОЛА БРЬОНОН”
Кратката церемония по откриването на 15-тото издание на ЕМТФ „Сцена на кръстопът” изправи на сцената създателя и артдиректор на феста проф. Стефан Данаилов, кмета на Община Пловдив Славчо Атанасов и директора на Драматичния театър „Николай Осипович Масалитинов” Кръстю Кръстев. В приветствието на министъра на културата Вежди Рашидов, прочетено от директора на театъра, се казва: „Съдбата помага на онези, които имат не само талант, но и характер да реализират онова, което са приели за своя мисия в живота.” И още: „В началото на „меката есен”, по думите на Валери Петров, Пловдив ще се превърне в кръстопът на различни творчески търсения, показващ желанията, фантазията и красивите послания на хората, които създават днешния ни театър.” Препълненият салон се разсмя на неволната грешка при обявяването на кметското приветствие – все пак Кръстю Кръстев е бил доста години директор на театъра в Смолян преди да оглави Пловдивския. Пенка Калинкова |