НОВИЯТ ПРОЧИТ НА „КОГАТО ГРЪМ УДАРИ” НА ПЛОВДИВСКА СЦЕНА



Режисьорът Стайко Мурджев и директорът Кръстю Кръстев за премиерния спектакъл

Стайко Мурджев: Текста на Яворов аз, а после и актьорите, ползваме само като трамплин към това, което е представлението. Ползваме текста като опорна точка  към градежа на цялата къща.. Каква беше моята и на актьорите цел? Да преведем на по-съвременен език тази класическа пиеса. Да преведем на съвремене език проблемите, взаимоотношенията и схемите на общуване, заложени в пиесата. Аз мисля, че проблемите в пиесата вълнуват все още и днес, не говоря за разказ, за фабула, а за проблемите и взаимоотношенията вътре. Иначе имаме една класическа фабула, като говорим за сюжет и разказ, но за мене по-интересно тук е разгръщането на образа и въобще на вътрешният свят на образа такъв, какъвто е.

Кръстю Кръстев: В представлението е заложен духът на Яворов. Знаете, че той винаги е бил на нож с времето си. Дори тази класическа френска мелодрама, защото знаете той е направил едно намигване, е  негово бунтарство, борба срещу фалша и онова, което ние наричаме традиции. Какво са всъщност традициите? И тази пиеса, която е била бунт и шок в съвремието си, е нарушила традициите. Радвам се, че това истинско модерно съвременно представление се случва в нашия театър като начало на юбилейния ни сезон.

Стайко Мурджев: Публиката е настанена на сцената не като участник, а по-скоро като наблюдател. Иска ми се публиката в един момент да се почувствува като неканен гост в окото на бурята на една семейна трагедия. И би било много добре представлението да се отлепи от една семейна трагедия към една по-екзистенциална трагедия, трагедия за всеки един. Неслучайно започваме с текст на Чехов и след това завършваме с текста на Чехов на финала, произнесен на френски. Чехов беше като наш съюзник. Текстовете му дадоха силен тласък към изграждането на взаимоотношенията, към нашето градене на скелета на взаимоотношенията. Накакси в духа на Чехов, на онази нова съвременна драма...черпихме от него парадокси на взаимоотношенията.

Присъствието на френската прислужница е инспирирано от биографията на Яворов, от другата му пиеса – той се занимава с чужденците в България. Той има една тема за чужденеца в България, докато всички се занимават с българина в чужбина, ето един от парадоксите на Яворов.

Чехов и Достоевски подпират Яворов – това е доста вестникарско изказване. Те не подпират Яворов, от тях са инспирирани доста от взаимоотношенията в представлението. Ние с Петя Диманова решихме да „подпрем”, да изградим едни контрапункти и с музиката на Перголези, със „Стамат Матер”. Като говорим за Чехов, като говорим за Яворов, говорим за един и същ период на писане. Говорим за началото на съвременната драма.

Историята е такава – със заповед на тогавашния министър на културата Яворов е командирован във Франция „да се отрака” – такъв е изразът, да гледа повече театър и да се върне с написана нова съвременна пиеса. Той отива във Франция, гледа всяка вечер театър и се връща с „Когато гръм удари”. Можем да кажем, че написването на тази пиеса е част от културната политика на тогавашна България. За съжаление, пиесата не се приема от публиката, счита се за огромен провал. След това Сара Бернар пожелава да играе тази пиеса. Лора Каравелова тръгва да превежда пиесата, но знаете как завършва животът й, преводът не се случва. Това е доста странен текст, странен не като проблеми и взаимоотношения, а като драматургическа структура. Вътре има обърната фабула, Яворов хвърля проблема още в първите две минути, в първите две страници. И след това този проблем набъбва. Видимо тук нямаме някакъв сюжетен разказ, а по-скоро имаме пиеса за преживяването.
Вътре има една тема, която много ме интересува, и това е темата за истината, къде е границата между истината и лъжата, между истината и фикцията. Едно разгръщане на тези механизми да прикриеш истината. В името на какво, на каква цена – няма значение, но това е някакъв парадокс. Моята цел беше да хвана този човешки парадокс и да го развия на ръба на психиатричното, да го развия в едни неимоверни размери. Тук има много теми, Яворов като всеки един класик създава полифония на темите. Но за нас беше важно да извадим няколко от основните теми и да работим по тях. Тук сериозният проблем беше истината и какво е истината, защото както се оказва истината за всеки е различна. Дали има смисъл да си щастлив, независимо на каква цена. Темите са много, но генералната тема е в парадоксалното общуване. На пръв поглед проблемът е изневярата и подмененото бащинство, той е шокирал на времето си публиката, но  колкото и цинично да звучи в 5 часа по ТВ всичко това го виждаме. Имаме едно странно решение, надявам се да го приемете, на образа на Олга. Искаше ми се да ползваме образите на Яворов, да ползваме Яворов като съавтор. Ние и Яворов да бъдем съавтори на това представление.