ФРАГМЕНТИ ОТ ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ С ПРОФ. ИВАН ДОБЧЕВ ЗА СПЕКТАКЪЛА „ПРЕДИ/СЛЕД”

Роланд Шимелпфениг е едно от най-нашумелите имена в съвременната немска драматургия. Освен това е и режисьор, сам си поставя пиесите. Не е драматург, който пише по класическите схеми. Свободно борави с драматургическата структура, личи си, че е човек, който е вътрешен в театъра, представя си как ще бъдат нещата на сцената. Това е изпитание за режисьора, който се насочва към тези текстове, защото преди него е имало един друг режисьор, който е регламентирал нещата, казва за срещата си с драматургията на Шимелпфениг неговият пръв български постановчик проф. Иван Добчев.
Много е повлияна тази драматургия от всичко, което съвременните технологии предлагат – например, интернет, да влизаш в мрежата, да хващаш неща, които на пръв поглед нямат нищо общо, да ги слагаш едно в друго. Рецепцията на съвременния зрител наистина е много освободена от класическата схема на последователния разказ. В този смисъл тази драматургия е малко мъчна, този тип театър е малко труден, неудобен за гледане. Ако следваме тезисите на Брехт, неговият театър е тръгнал срещу театъра, който успива зрителите. Неговият театър кара зрителя да мисли, да съпоставя, да знае, че това пред него е една условна реалност, която има претенции към средата, към улицата.В този смисъл тази драматургия е малко изпитание за българския зрител.

Нашият живот се дели на преди и след, винаги има някакво много важно събитие, случка, пред която ние стоим като пред някакъв особен праг. В много от нещата, които  Шимелпфениг прави, този праг е сложен иронично. Общо взето всички персонажи, всички фрагменти са изправени пред някакъв такъв праг. Краят на света, краят на една любов, краят на една кариера... Най-крайна и категорична е позицията на една жена над 70-годишна, която проследява почти целия си живот. Това е един много дълъг сюжет, проследен е сюжетът на един живот и той също се занимава много радикално с всичко онова, което е предопределяло като биография, като възпитание, неща, които са те изградили като някаква личност, да направиш този категоричен жест да зачеркнеш нещо, да затвориш една врата...Стори ми се, че тази тема е много важна за съвременния човек, който непрекъснато се оказва в такива ситуация на преди/след. Ние също делим нашето живеене на преди и след, преди и след 1989 година. Светът го дели на преди и след 11 септември 2001 г.

Ролята на възрастната жена се изпълнява от актрисата Гергана Кофарджиева. Видях я в един спектакъл на моя ученик Валерий Пърликов, беше във видеоформат, това ми напомни за нея, видя ми се, че е в абсолютна форма, много е жива, и така й предложих ролята. Една актриса, която 19 години е била загубена за българския театър, през това време е ходила на театър, гледала е театър, чела е, един човек, който не е отпуснал ръце и не е казал „с мене е свършено”. Продължил е да се поддържа духовно. Да се съхраниш, да не сваляш летвата, да не губиш мярката – то е патос не само на ролята, но и на целия спектакъл.

В пиесата има авторов текст, който аз съм дал на една група, т.н. „паднали ангели”, чийто водач е Елена Димитрова, актриса, с която ние работим в ТР „Сфумато”. Идеята за „падналите ангели” се роди от един филм на Вим Вендерс „Криле на желанието”. Те се мъчат да изследват защо хората не издържат, защо могат да се отрекат от всичко, което досега са натрупали или в името на какво го правят. Интересува ги човекът, човешкото, като някаква мярка на божественото, отражение на божественото.

Спектакълът има своите почитатели, това не са всички, някои си излизат. Не казвам, че лесно се възприема от публиката.